Приказка за синята луна

Слънцето беше залязло отдавна и небето вече беше застлано с кадифен, непрогледен мрак. Тук таме се виждаха звезди, луната я нямаше. Тъмно сивите облаци бяха скрили цялата й красота.

Ая вървеше бавно и набюдаваше забързаните хора по улицата. Едни от тях се прибираха, други отиваха да отпразнуват края на седмицата.

На единият ъгъл на добре познатия булевард, кротко бяха заспали двама бездомни. Това беше любимото им място. Разпиляваха всичките си боклуци и заспиваха във възможно най-неудобната поза, навлечени с поне 5 блузи и размъкнати, скъсани панталони. Тя ги познаваше добре, защото бяха там рано сутрин, когато излизаше за работа и късно вечер, когато се прибираше. Понякога не спяха, ами просто се излежаваха и говореха на всеки минувач колко нещастен е живота им.

Подмина ги набързо и отново намали темпото. Беше прочела, че днес, веднъж на четири години,  имало явление, наречено „Синя луна”. Историята за въпросното явление и беше позната и точно преди 4 години, с трепет очакваше да види синята луна. Остана разочарована разбира се, защото луната изобщо не беше синя. Имаше си съвсем обикновено пълнолуние.

Тази година се очакваше същото „съвсем обикновено пълнолуние”.

Не беше особено въодушевена, бяха я обхванали отново познатите мисли, които не и донасяха нищо друго освен главоболия и добре познатата топка в гърлото.

Луната се падаше зад гърба й. Дори не искаше да се обръща за да я погледне.

В далечината пред нея нещо проблясваше. Колкото повече се приближаваше, светлината ставаше все по-силна и по силна. Нещо я караше да върви нататък все по-бързо. Пропусна улицата, по която трябваше да свие и продължи да върви с бързи крачки. Свелината стана ослепителна.

-ПУК!

И отново настна непрогледен мрак.

-          Здравей, Ая.

-          Кой си ти?

Един белобрад старец стоеше пред нея. Беше доста по нисък от нея, набит с червендалесто лице и прозрачно сиви очи. Усмивката му разкриваше перфектно подредените му бели зъби. Имаше нещо призрачно в него, нещо което я притесняваше.

-          Човекът, който ще ти разкрие тайната за синята луна.

-          От къде знаеш името ми?

-          Научих го преди 4 години.

Ая беше уплашена. Не знаеше какво да направи. От къде знаеше коя е? Почти никой не я познаваше в този град. Можеше да се окаже някой, който я е следил от доста време. Дали не искаше да я отвлече? Да я ограби? Опасен ли беше? Какво да направи?

Дали да се върне? Да избяга? Ами ако той тръгне след нея? Какво да направи? Какво.. какво..какво?

-          Няма от какво да се страхуваш, Ая.

-          Как мога да съм сигурна?

-          Ела, ще ти покажа нещо.

-          Не искам.

-          Моля те, няма да ти направя нищо, просто ела. Ще видиш за какво говоря.

От къде този човек знаеше името й? И защо толкова упорито настояваше да и покаже това прословуто НЕЩО?  Дали пък да не рискува? Нямаше какво да губи вече така или иначе.

-          Добре, ще дойда.

-          Ха, доста бързо се съгласи, очаквах да си по-упорита.

-          Ако се опитваш да ме откажеш, почти успя. Винаги мога да кажа не.

-          Знам, че не обичаш да казваш не, Ая. Ела с мен сега.

-          Къде отиваме?

-          Нали ти казах? Ще ти разкрия тайната за синята луна.

-          Ох.. Представям си значи.

-          Ще ти разкрия тайната, при едно условие обаче.

-          И какво е то?

-          Започни да слушаш повече и по-малко говори.

-          Доста трудно ще се получи, но ще се опитам.

-          Добре. Последвай ме.

Дребният старец вървеше пъргаво пред нея с бързи ситни крачки. Вървяха около десетина минути.

-          Няма ли да пристигаме вече?

-          Няма ли да спреш да питаш?

-          Ще спра, когато спрем да вървим към НИЩОТО.

-          Е, спри тогава, защото пристигнахме.

Намираха се по средата на някакъв непознат за нея парк. Парк, в който нямаше нито пейки, нито фонтани, едно абсолютно нищо. Няколко огромни камъка, много трева и едно дърво, което беше изникнало самотно по средата на неправилния правоъгълен парк.

-          Къде сме всъщност?

-          Това е мястото, от което можем да видим луната. Както виждаш успяхме да се махнем от огромните небостъргачи и пред нас се разкрива цялото небе.

-          Не виждам луната.

-          Разбира се, че не я виждаш, има облаци.

-          Е, какво ще правим. Ще чакаме докато се махнат ли? Ами ако не изчезнат до изгрева? Ще съм загубила цялата си нощ в чакане.

-          Търпение Ая. Почакай и ще видиш.

-          Търпението ми е на изчерпване. Дори не знам името ти. Ти знаеш моето. Може ли поне да разбера как се казваш и защо съм тук?

-          Не е необходимо да задълбаваме в излишни приказки. Тук съм, за да ти обясня защо преди четири години не успя да видиш синята луна.

-          Започвам да си мисля, че сънувам или имам някакъв тумор и ми се привижда някой, който се мисли за нещо като Господ? В който очевидно не вярвам особено.

-          Не съм никакъв Господ, Ая.  Понякога трябва да повярваш в някои на пръв поглед невъзможни неща.

Сега искам да ме слушаш и да правиш това, което ти казвам. Знам, че все още някъде дълбоко в душата ти се крие поне малко вяра и магия, която умело прикриваш.

Затвори очи и те моля,  наистина, недей да говориш. Искам да си спомниш онази нощ преди четири години.

Спомняш си я нали?

Беше ли щастлива тогава? Обичаше ли някого? Имаше ли някой до себе си? Имаше нали? Имаше.. но душата ти не беше там. Беше някъде другаде. Не искаш да остане. Търсеше магията във всяко нещо, което правеше. Твореше нещо ново всеки ден и се опитваше да се измъкне от този затвор, в който я беше натикала. Нали?

Остана цяла нощ на терасата, загледана в звездното небе и очакваше да видиш синята луна. Тя не стана синя до изгрева. Разочарована и изтощена от цялото това чакане легна и заспа. Нищо не беше такова каквото искаше, нали? Беше изгубила желание и беше спряла да виждаш красотата в малките неща.

Знам колко е трудно да намериш щастието, Ая. Знам, че остави всичко зад гърба си и побягна да търсиш щастието. Отново не го намираш и се луташ без посока. Задаваш си хиляди въпроси защо. Защо обичаш? Защо даваш? Какво чакаш? Къде отиваш? Защо отиваш нататък?

Пронизващ леден вятър разроши косите й. Побиха я тръпки. Отвори уста и понечи да каже нещо.

-          Замълчи още малко.

Това беше наистина странно. Времето беше толкова горещо. От къде по дяволите се появи този смразяващ вятър?

-          Сега искам да почувстваш цялата обич, която таиш в сърцето си. Остави я да се разлее по цялото ти тяло. Остави душата си да отпочине за минути и се отпусни. Остави се на цялата тази палитра от чувства да оцвети всяко кътче от съществото ти. Не се опитвай да заключваш всичко в себе си. Ще видя. Не се опитвай да ме излъжеш.

Да отключи чувствата си ли? Това да не би да е някаква шега? И защо? Толкова време се опитва да ги заключи някъде там, в най-тъмното кътче на душата си. И сега да ги покаже, пред самата себе си. Не да ги каже, ами да ги почувства. „Това ще ме убие..” Мислеше си тя и се опитваше да се овладее. Буцата в гърлото беше толкова голяма, че нямаше как да спре сълзите, които започнаха да се стичат на тънки струйки под затворените й клепачи.

Усети как коленете и омекват. Свлече се върху топлата земя и заплака. Всичко, което беше таяла толкова време в душата си изригна като вулкан от чувства. Обля я гореща вълна, сълзите продължаваха да капят. Обичаше. Наистина. С цялото си същество. Нямаше как да се пребори, знаеше го.

-          Сега може да отвориш очи, Ая.

Плахо отвори мокрите си клепачи, а сълзите не спираха. Пред очите и се разкри зашеметяваща гледка.

Беше пълнолуние да. Но не онова „съвсем обикновено пълнолуние”. Луната беше огромна и синя. Толкова ослепително синя, че дори не успяваше да задържи погледа си върху нея дълго време.

-          Какво по дяволите...?!

-          Казах ти, че ще ти разкрия тайната на синята луна. Мисля, че изпълних успешно мисията си, Ая.

Синята луна, всъщност дори не е синя, скъпа моя. Това е явление, което се проявява веднъж на четири години и няма нищо общо с реалността. Преди четири години не успя да я видиш, защото сърцето ти беше празно и болно. Сега успя да отключиш всичките си сетива и това съвсем обикновено пълнолуние се превърна в цветната магия на твоите чувства.

Животът ни не винаги ще ни поднася това, което искаме. Не винаги хората, които обичаме ще ни отвърнат със същото. Понякога ще бъдем наранявани, ще страдаме, ще се питаме защо.

Истинският път към щастието е да обичаме с цялото си сърце. Да даряваме обич, но да не бъдем егоисти. Да се радваме, когато хората, които обичаме са щастливи. Да бъдем благодарни, че въпреки всичко са част от живота ни. Ти успя да го направиш тази нощ, Ая. Успя да видиш синята луна.

Ая погледна отново към небето. Луната все още беше там и все още беше толкова синя...

Топлина обгърна цялото и тяло.

Силна вибрация и пронизващ звук я стреснаха.

Алармата.

Било е просто един сън...