Вечер.

12 AM.

MARTA Airport station. 

Едвам се тътря по стълбите. Болят ме стъпалата. Поглеждам таблото - 18 минути.

Едно звучно "Офффф". Нека чакането да започне сега. 

Търся с поглед дали случайно не е останало някое свободно място, на което мога да седна. Не, разбира се, май ще бъде по-добре да се опра на стената. Вадя си телефона и започвам да скролвам безразборно, без да виждам нищо из прословутата социална мрежа. Скука. Май е по-добре да слушам музика. Слагам слушалки. 

Аааа не. Неподходяща песен. С рязко движение ги прибирам обратно. 

Чакането продължава.

Оглеждам внимателно хората около себе си. Всеки е заровил глава в телефона си. Всички чакаме задружно. Чува се жуженето на климатиците и от време на време пронизващият шум на излитащите самолети. 

Свистене.

Влакът пристига. 

Всички се струпват около вратите. Запъхтяни, закъснели пътници тичат дърпайки тежките си куфари. 

Вратите се отварят. Започва жестоката борба за свободно място. Успявам да се отскубна от тълпата и сядам на единична седалка до вратата. 

Не обичам да сядам до някого. Оставям един куп найлонови торбички до краката си. 

Чака ме доста път. По-добре да реша какво точно ще правя през онези 45 минути клатене. 

Ха. Как не се сетих по рано. Имам една изтеглена книга на телефона си. С няколко бързи жеста отварям файла. 

Не помня до къде съм стигнала.

Пет минуно ровене и четене през редовете. 

Хм. 

Това вече съм го чела.. Ммм. Да. Ето я и нея. Глава трета. 

"Птиците умират сами". 

Започвам да се взирам в малкия светещ екран. 

Нищо не виждам. 

Няколко минутно ровене из бездънната яма, наречена дамска чанта. 

Очилата. Намерих ги. 

Започвам да чета. Потъвам в светещите страници на електронната книга.

Държа телефона си на сантиметри от лицето си. 

Дали ще имам достатъчно батерия? 

Надявам се. Вглъбявам се и изолирам всички шумове около себе си. 

Кога ли ще потегли този влак...

2 минути. С бавна скорост потегляме. 

Вече мога да се съсредоточа. 

Ааа не. Всъщност не мога. Въодушевена двойка обсъждат проблемите си гръмогласно на задната седалка. Май ще си сложа слушалките. 

Потъвам в другото измерение. 

Няма ме около 45 минути, изгубена между музиката и думите. 

Поглеждам през прозореца и виждам познатия хипермаркет. Пристигнах. 

Бавно се повдигам от седалката и грабвам торбите. Влакът набива рязко спирачки. Забивам си рамото в металния прът до вратите. 

Ох. 

Хващам се здраво и чакам няколко секунди. 

Лъхва ме прохладен ветрец от вън. 

Доста странно. Дори не е задушно. Излизам с бърза крачка и започвам да препускам по стълбите. 

Дори е студено. Нещо наистина необичайно и в същото време изключително приятно. 

Вадя си портмонето и го допирам до сензорите. 

Пронизващ звук. Червена светлина.

Опитай лак.

Втори път. 

Безуспешен.

Май ще спя на спирката. 

Десет минутна борба с проклетата машина. 

Най-накрая виждам зелената светлина и доволна преминавам през вратите.

Тръгвам по улицата с мързеливи крачки. Щурци се чуват навсякъде. Оглеждам се и виждам че съм заобиколена от гигантски светулки. Сигурно са мутирали от жегата. Не си го обяснявам по друг начин.

Продължавам да вървя. 

Улиците са пусти. Чувам собствените си стъпки и песента на щурците. 

Поглеждам нагоре. 

Не съм виждала по ясно небе.

Решавам че няма за къде да бързам и правя бърз оглед на заобикалящата ме площ. 

Дали пък да не седна на някоя полянка. 

Ще седна, защо пък да не седна. 

Виждам нещо наподобяващо парк покрай пътя. Оставям торбите на земята и сядам. 

Поглеждам нагоре. 

Красиво е. 

Ще почакам. 

Може пък да видя някоя падаща звезда. 

Чакам. 

Мисля.

Чакам.

А!!!

ПадащаТА звезда. 

Поне този път имах готово желание. 

Затварям очи. Визуализирам.

Хм.

Може и да се сбъдне.

Усмихвам се и ставам.

Намокрила съм се.

Нищо.

Поне си заслужаваше гледката. 

. 

(: