Една книга. Различни гледни точки.

В едно топло февруарско утро  най-накрая успях да завърша книгата, която четях от доста време. Не защото не ми беше интересна, а защото се бях затрупала с куп други занимания: картички, изпити, работа, разходки, куче и т.н.

Последните 20 страници, които си бях оставила за тази сутрин искрено ме разчустваха. Книгата, която четох е "Време разделно" на Антон Дончев. 

Снимка: http://dubina.dir.bg

Издание:

Антон Дончев, ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО, Десето издание

Редактор Теодора Димитриева. Художник Асен Старейшински. Художествен редактор Петър Тончев. Технически редактор Веселина Балабина. Коректор Янка Василева.

Издателство „Български писател“; ДП „Георги Димитров“, София, 1986 г.

Не знам как се пише ревю на книга, въпреки че съм чела доста по този въпрос. Ще се опитам по свой начин да опиша какво изпитах аз четейки я.

Радвам се, че я намерих в библиотеката в къщи сега, когато съм на тази възраст. Малко по-зряла, по-разбираща. Радвам се, защото ако я бях прочела преди 5 години, може би ефектът нямаше да бъде същия. 

Темата българи/турци/робство/вяра е широко застъпена в онази част от българската литература, която сме изучавали в училище. Тази тема е широко застъпена дори в момента, в медиите, в отношенията между  хората. Всеки е на различно мнение по въпроса - едни смятат, че не трябва да има омраза, други са непримирими и непрестанно напомнят за случилото се преди столетия. Аз няма да давам мнение по този въпрос, защото не смятам, че съм човекът, който трябва да определя кой кого трябва да обича/мрази. 

Книгата "Време разделно" ме завладя още в първите си редове. Невероятно красивите описания на Родопите, богатият език и множество епитети ме караха през цялото време да чувствам близостта на планината и да искам да я видя, такава каквато я е описал Антон Дончев. Четейки тези редове, любовта ми към българската природа се увеличи стократно повече. 

Литературните произведения написани в първо лице, винаги са били много интересни за мен, тъй като изцяло успявам да се потопя в атмосферата и забравям за всичко около себе си. Тази книга е написана като два разказа - единият на поп Алигорко, който представя българската действителност, а другия на Венецианеца, който разказва видяното от турската страна. Две гледни точки, две различни реалности. Злоба, любов, страдание, зверства, сълзи, грях, вяра, жестокост, се преплитат и създават една реалистична картина на тогавашната кървава действителност. 

Всяко четене ме отвеждаше там. Страдах с тези хора, плаках с тях, молих се с тях, всичко беше толкова реално. Хареса ми това, че българският образ не е идеализиран, а е показан максимално реалистично, със слабостите, греховете, паденията и предателствата..

 Най-показателната история, за общото ябълково дърво на българите християни и българите мюсюлмани ме впечатли истински, защото никога не съм била от най-вярващите хора и винаги съм смятала, че различните религии, които изповядваме не правят нищо друго освен да ни разделят. Обичам българските обичаи, обичам България и българското и точно заради това уважавам българите, изповядващи различна от християнската вяра. Ако разгърна още малко темата, ще нагазя в доста дълбоки води, затова ще спра до тук.  

Вярвайте в каквото си поискате, в Бог, Извънземни, Любов, Аллах, Буда... и пр. Аз вярвам, че преди всичко сме хора. Или поне някои от нас. 

Прочетете книгата, ако все още не сте го направили. Няма за съжалявате.