В първите години на гимназиалното ми обучение не бях от най-прилежните и учещи хора на планетата. Доста ме мързеше, беше ми безинтересно, немският ми беше труден... Факторите бяха доста. В интерес на истината бях тръгнала по доста по-различен път, от този, който трябваше.
Винаги съм обичала да чета книги. Под винаги, разбирайте периода след 4-ти клас. Намирах разни заглавия из домашната ни библиотека и се пренасях в други светове. Имах влечение към Стивън Кинг в гимназията и четях до късно през нощта, треперейки от страх.
Естесвено перодът ми на умопомрачение застигна и желанието ми за четене. Стигнах до там, че висях по цели нощи пред компютъра 'чатайки си' с приятели. Явно всички сме били на такава вълна тогава. Сядах към 9 часа и откарвах до 6-7. Директно се обличах и отивах на училище. Е, ясно е, че проспивах първите 3 часа на последния чин.
Незнайно защо, в 11 клас като гръм от ясно небе ме озари идеята, че трябва да се стегна и да започна да уча. Знаех, че ми предстоят матури, които трябва да взема на всяка цена. Знаех, че ако се изложа, ще остана само със средното си образование, киснеща и тъпееща в родния Самоков. Определено не исках това. Имах други стремежи. За жалост не бяха точно определени. Исках да постигна нещо значимо, но не знаех как.
Решението за това какво да кандидатствам беше страшно трудно. Не просто трудно, а кошмарно. Прескачайки от предмет на предмет, търсейки нещо, което да ми бъде интересно, но не само интересно, а и полезно. Имаше големи драми около мен тогава, за което искрено се извинявам на баща си, който преживя всичко наравно с мен. В крайна сметка стигнах до някакво решение, което до ден днешен не съм сигурна, че е било най-правилното.
В съзнанието ми винаги е витаела една мисъл, че да учиш Туризъм е нащо страхотно, приятно и интересно. Може би, защото майка ми ми го е казвала. Е, подадох си документите. Не ме приеха на първо класиране с почти максимален бал.
Сълзи, сълзи, депресия.
Второто класиране беше успешно, но в специалност малко по-различна от желаната. В крайна сметка решението беше взето.
Записвам се!
Очакванията за висшето образование - огромни!
Такова желание имах да започна, че чак нямах търпение да дойде септември. Мислех си, че ще бъде вълнуващо, приятно, обогатяващо, интересно!
Да, ама не!
Голям увод направих, чак се отплеснах от същественото.
То е именно качеството на МОЕТО образование.
Няма да говоря за НАШИТЕ университети, а за МОЯ университет. Университетът по хранителни технологии. Ще изкажа своето собствено мнение. Сигурна съм, че няма да се хареса от много хора, но винаги са ме учили, че трябва да казваме истината.
А истината е много тъжна.
Тъжна е, защото последните 3 години едно от нещата, които научих НАИСТИНА добре е да пиша бързо. Да преписвам слайдове със скоростта на светлината. Да правя невъобразими съкращения на думи, които после едва разбирам. Да отивам в 8 и да се прибирам в 9. Да задавам въпроси и да не получавам отговори. Да ПРЕПИСВАМ 30 страници курсови работи от интернет. Да ПРЕПИСВАМ 30 страници глупости, предназначени за ЗАЩИТА НА СТАЖ, каквото и да значи това. И най-лошото е, че и преподавателите ни много добре осъзнават невъзможността да измислиш 30 страници, описвайки работата ти като сервитьор в квартално заведение. И все пак, трябва страниците да бъдат 30. Нищо, че 90 % са копирали информация за Пловдив от Уикипедия. Нищо, че останалите 10% са предали предишната си защита, която е на съвсем различна тематика. Важното е да се печата хартия. Хартия, с празни, лищени от смисъл думи. Много ЕКО, нали?
Другото ми любимо нещо е, когато дойде времето за изпити. Любимата ни сесия. Но неееее, не ме разбирайте погрешно. Аз дойдох да уча, за да НАУЧА нещо. Не ми пречи това, че трябва да уча. Пречи ми това, че съм ходила на 99% от лекциите и не съм чула нищо от това, което се дава на изпита. Слушала съм или празни приказки, или пълни глупости, или всячески съм се опитвала да смогна да слущам и да преписвам слайдове. И накрая.. Накрая нищо. Накрая взимам конспекта и съм потресена. 20 от темите ги чувам за първи път. Започва великото търсене на материали. Хвърлят се пари за учебници. Нищо, че лекциите ги има на слайдове, на професорския лаптоп. Той е свещен. Това е забранената зона. НИКОГА тази информация не се предоставя на студентите. За кого е писана - не знам!
Започва голямото учене. Първа тема, нахъсана, с план. На третото изречение - мъгла. Забелязва се, че доцентката ( да кажем...) е решила да използва най-сложните и дълги изречения, за да опише едно просто явление. Четвърто изречение - вече сме забравили третото. Всичко става все по-неразбираемо. На места има повторения на една и съща дума по 4 -5 пъти. Личи си, че всичко е направено с цел. Продължавам да чета, да препрочитам, да правя бегли опити за създаване на план-конспект. Не ми се получава. Явно съм малоумна.
Обсъждам проблемът с колегите си. Явно и те са малоумни.
Оказва се, че само доцентката ни е достатъчно умна, защото само тя разбира написаното.
Идва времето за изпит. Всички са принудени да оставят личните си вещи на бюрото. Все пак сме малоумни, ще преписваме. Получаваме няколко завоалирани обиди. Всички се правят на ударени. Ще пишем по няколко въпроса. Колко време имаме? 1 час. Нищо, че е невъзможно да напишеш толкова много материал за 1 час. Тъпи сме, какво разбираме ние. Преподавателят ВИНАГИ Е ПРАВ!
Понякога сяда.
Но ние не ставаме по-умни.
Имаме да пишем и дипломна работа. Но тъй като сме неориентирани не знаем как се зъздава подобно нещо. Нямаме указания ли? Че за какво са ни указания, ще се оправим някак. Важното е, всичко да върви, пък дали ще се обогатим по някакъв начин е трудно да се каже.
Всъщност, изобщо не е трудно - НЯМА. Защо ли? Защото, когато отида на интервю за работа и ме попитат какво са ме научили за хотелиерството и ресторантьорството в университета, ще ги погледна и няма да мога да им отговоря. Защото НИЩО, ще бъде най-правилния отговор.
Агресивна съм, извинете ме за което.
 |
| Снимката е от недовършения ми проект 365 дни, 2013година. |
Съжалявам, че ти се налага да пишеш подобни редове:( Много ми е тъжно, но си съвсем права. Хубавото при теб е че си го осъзнала сега. Аз не можах дори и след две висши. Разбрах го , когато карах едногодишна квалификация към Харвард и ни спукаха от учене. За съжаление българското образование във всичките му аспекти е голя боклук. Съвет не мога да ти дам, но аз съм решила, че ще ходя в чужбина, за да могат децата ми да получат нещо по- свястно.
ОтговорИзтриванеАз завършвам тази година и съм пред дилемата какво да правя по-нататък. Мисля, мисля, но с много мислене явно няма да стигна до никъде. Надявам се да взема правилното решение.
Изтриване